Индонезия - завръщането
Една година по-късно се отправих с еднопосочен билет към Индонезия. Нямах план колко да стоя тук и на къде да продължа.
6 седмици backpacking не ми стигна предишната година, имах усещането, че има още много неща, които да науча пътувайки по този начин. А този път го правих както си трябва - с еднопосочен билет, буквайки само първите 5-6 нощувки, без план. Бях събрал смелост виждайки с очите си всички хора, които пътуват така.
Имах идеята да обиколя Индонезия от край до край (до колкото е възможно), започвайки от нейното начало. Т.е. от възможно най-западната ѝ точка, и пътувайки на изток, да свържа географски това пътуване с предишното ми.
Така пристигнах на о-в Суматра, област Aceh - полуавтономна провинция на Индонезия, в която действа Шериат, което означава, че ислямският закон е основният закон, определящ порядките и живота на местните. Направих обстойно проучване дали е добра идея да се посещава такова място, като някои от историите звучаха притеснително. Например, че носенето на забрадки от жени е задължително, а религиозната полиция може да одреже на улицата косата на жена, която не носи. За хазарт пък наказанието е биене на камшици на гол гръб.
В крайна сметка проучването ми показа, че като немюсюлманин много от правилата не ме засягат, но все пак пристигнах с идеята да се съобразявам на максимум с местната консервативна култура - като най-трудно беше непрекъснатото носенето на дълъг панталон навсякъде в жегата.
Act 1: Суматра
Започнах пътуването ми от остров Pulau Weh, който е малък райски остров, откъснат от Суматра, в най-западната част на Индонезия. Дори имаше монумент - километър 0, което е готин начин от страна на провинцията да отбележи, че от тук започва Индонезия. Бях си букнал бунгало на брега на океана, а идеята ми беше просто да релаксирам за 5-6 дена след дългите полети. Четох книги на kindle-а, пообиколих малко с моторче, запознах се с разни готини хора в ресторанта към бунгалата, проучих какво друго да правя на Суматра и на къде да продължа.
С хората направихме dolphin tour още на втория ден от пристигането ми, след като ни офертираха местните, които държаха бунгалата. Видяхме стотици делфини в естествената им среда благодарение на нашия гид Раджа.
След няколко дена релакс на райския остров се прехвърлих на основния Суматра, в столицата на провинция Aceh - Banda Aceh. Суматра е много непопулярен остров за туристи, но заради Шериата Aceh посреща дори още по-малко от останалата част. Точно заради това местните се радват изключително много да видят чужденци, дори музеите са безплатни за чужденци (единственото място в Индонезия, в което плащаш по-малко като чужденец). В ресторанта на хотела се заприказвах с местен, който се представи като Джон Траволта, и предложи да ме разкара с неговия мотор из местните забележителности. Моето място беше на гумата от ляво на шофьора, трябва добре да се вгледате в снимката, за да го видите.
Aceh има и една от най-тъжните истории в съвременната човешка история. През 2004 огромно цунами разрушава цялата провинция, която е с територия колкото половин България. Жертвите са над 220 хил, а много повече остават бездомни. Лодки и големи кораби, завлечени от Индийския океан, и днес се намират в града. Най-големият кораб е превърнат в музей, но има доста други, неизвестни дори за малкото туристи. Аз имах късмет Траволта да ме заведе да ги видя. Привидно пристигнахме в най-обикновен квартал - шофьорът ми си поговори с неговите хора, а аз с изумление снимах лодките в дворовете на къщите им.
Имах време да посетя и музей на цунамито. Обикновено избягвам музеи, но този до ден днешен е най-впечатляващия, който съм посещавал в живота си. В първите стаи кадри на щетите след трагедията показват огромните разрушения и безисходицата на местните, и те карат да се чувстваш суепр тъжен. Но след това се пренасяш в други помещения, които изброяват всички държави, помогнали за възстановяването на областта. А там бяха поне 50 от най-различни религии и континенти. В следващата стая пък са кадрите на известни личности, помогнали след трагедията. Сред тях хора като Кристиано Роналдо, който освен с финансова помощ, е помогнал като е осиновил дете, останало сирак. Цялото преживяване ме накара да се чувствам супер вдъхновен, че когато светът иска, може да се обедини и да направи нещо толкова положително като да възстанови цяла една потопена територия. Също така усещах искрената благодарност, която местните изпитват към целия свят за тяхната помощ. Включително и на моя шофьор, който ми обясняваше кое от коя държава е построено - основният път в града - от САЩ, евакуационна постройка за убежище при следващо цунами - от Япония, нова джамия - от Турция.
Очаквах Banda Aceh да е просто транзитна дестинация, но с тези емоции пътуването ми стартира удърно. Но извън Banda Aceh и Pulau Weh, останалата част на Aceh бе трудно достъпна, особено за чужденец, така че си хванах нощен автобус към следващата област на Суматра - North Sumatra, и избягах от Шериата. Между другото, Шериатът също не се оказа толкова страшен. След като се видях една вечер с местни от couchsurfing, които бяха с къси панталони, разбрах, че за някои неща рестрикциите не са толкова затегнати. И с радост на следващия ден сложих късия панталон и аз.
North Sumatra беше изцяло природа и приключения. Първата ми цел беше Bukit Lawang, входна точка за среща с орангутани в естествената им среда. Транспортните връзки в цяла Суматра обаче бяха изключително нетуристически и леко предизвикателни. Бях инструктиран да сляза от нощния автобус в малък град на име Binjai, и от там да хвана автобус за Bukit Lawang. Нямах идея как ще стане свръзката, само знаех, че в Индонезия всичко се получава лесно. Планирах да слезна, да намеря място за закуска, да си измия зъбите и като цяло да си почина известно време, докато търся следващия автобус. Ествествено, не стана така. Още като слезнах веднаха ме хванаха местните мотористи да ме питат за къде съм и да ми предлагат превоз. В крайна сметка се съгласих, за да си спестя обяснения рано сутрин. А оттам мотористът директно ме метна на бусчето, което се оказа, че "тръгва веднага" (по думите на шофьора). Естествено като много други неща в Индонезия, веднага не означаваше веднага, а като се напълни буса, просто не ми се получи плана със закуската.
Bukit Lawang се оказа селце с една уличка, до река, срещу джунглата, в която преди време са били пуснати на свобода орангутаните, след като в продължение на дълги години са били в плен. Станало е популярно само заради споменатите орангутани, но беше запазило китния си облик.
Релаксът тук беше на макс - закусвайки палачинки, гледайки към джунглата и слушайки шума на реката. Мисля, че тук беше и най-евтиният ми хостел изобщо - €3 нощувката. Бях в стая с 6 легла, но си останах сам. Бе април - едва началото на сухия сезон, и все още беше празно. Заради сезона, както и поради факта, че Суматра е доста по-малко туристическа дестинация от посетените места в Индонезия предишната година, а и защото нямах билет за връщане, това пътуване се очертаваше повече като релакс и разтоварване отколкото едно безумно препускане през приключения.
Все пак приключенията не липсваха - направих и тур в джунглата с една нощувка. Видяхме орангутани в естествената им среда. Някои от тях се разхождаха по земята - ясен знак, че преди са били в плен, защото дивите не слизат никога от дърветата. Малкият на снимката пък, по думите на гида, бе semi-wild. Роден свободен, но научил се да слиза на земята от майка си (в дъното на кадъра), която е била в плен преди.
Иначе това беше сигурно най-голямото ми потене в живота. Катерене по баири с влажност на въздуха около 90% е нещо, което само ходилите в Югоизточна Азия могат да си представят. Турът ни завърши на лагер до една река, в която се топнах моментално. Водата беше ледено студена, но имах чувството, че продължавах да се потя и във водата.
Следващата дестинация бе Berastagi, градче в близост до активни вулкани. До там стигнах за 3 часа с местен бус от столицата на Северна Суматра - Медан, за цена от 10,000 рупии, или около €0.60. В цената беше включено местно изживяване. Бях едиственият турист в буса. Няколко от местните пътуваха върху него. Там беше и повечето багаж. Бях готов да си метна и аз раницата отгоре, но ми направиха знак да я държа вътре с мен. Има доста символика в този на пръв поглед дребен акт. За индонезийците ние, чужденците, сме на доста голяма почит. За тях е привилегия да има такъв в техния бус, а в тяхното съзнание моят багаж е по-ценен от техния и за това трябва да е на сигурно място. Ествествено всичко това е и леко тъжно, на фона на факта, че прави всяко пътуване в Индонезия супер безопасно и лесно, тъй като всеки там ще ти помогне.
В Berastagi нямаше много опции за спане. Избрах да отседна при местно семейство в техния дом. На първия етаж бяха те - мъжът, жената, кучето и трите деца. На втория етаж имаше 3 легла. Аз бях запазил едното легло, но и тук не се появиха други туристи. Не помня колко струваше това легло, но си спомням, че ми се стори супер скъпо за стандартите на иначе евтината Суматра, и бях запазил само една нощувка. Домакинът беше и гид, и с него посетих един от местните активни вулкани. Да се посещават без местен човек е безрасъдно, бях чел за туристи, които не са успели да се върнат след като са отишли сами. До този момент бях посещавал само един активен вулкан в живота си - Везувий край Неапол. Без да го подценявам, след като видях какво е около Berastagi, Везувий започна да ми се струва като маркетинг трик за привличане на туристи.
Бързах да си хвана транспорт за следващата ми дестинация - Lake Toba и о-в Samosir, за да не ми се налага да плащам за втора нощувка при семейството - които бяха много готини, но аз все пак пътувах като евтин бекпекър. Lake Toba бе само на около 140 км, но нямаше директен транспорт. Бях проучил как да сменя 3 автобуса, за да стигна. Фактът, че между два толкова близки туристически града няма транспортна връзка само показва колко неразвит бе о-в Суматра. Колкото и да се кефих да ползвам местен транспорт, в този момент ми се стори доста трудоемко да изпълня плана за 3-те автобуса. За това, когато домакинът ми предложи да хвана "туристическия автобус", който на всичкото отгоре спира пред неговата къща, приех, макар и да останах доста изненадан. Никъде не бях срещал да минава туристически автобус на цяла Суматра, а и да спира пред тях, на разнебитената малка уличка, ми се стори невероятно. Все пак платих цената около €6 и зачаках любопитно.
Чак като дойде момента да заминавам се оказа, че така нареченият "туристически автобус" е всъщност частен шофьор с кола. Вече беше взел едно момиче от Германия също пътуваща към о-в Samosir, и с нея поделихме 3-те часа път до там.
А сега за самото езеро Toba и о-в Samosir. Намират се също на о-в Суматра, което прави Samosir остров в остров, или остров от втори ранг. Като се има предвид колко бях вманиачен по острови, само гледайки на картата, че има остров в езеро, което е на остров, който е в океана, ме накара да го посетя. Samosir е и с площ 630 км², т.е. изобщо не е малък. Просто Суматра е огромен остров - всъщност, 6-тия по големина в света, така че Samosir е една привидно малка част от него.
Малка, но в никакъв случай незначителна! Освен географията, оказа се, че има още много интересни неща покрай него. Хората на острова са от друг, специфичен етнос и култура, наречени Батак. Също така са и християни, за разлика от предимно мюсюлманското население на Суматра. Имат свой архитектурен стил, който се отличава с покриви на сгради във формата на лодка. Също така преплитат християнството със своята си култура, което се вижда от многобройните параклисчета в любопитна форма.
Това бе първото привидно малко по-туристическо място на Суматра. Като казвам туристическо имам предвид, че имаше няколко по-луксозни хотели с немски туристи, освен типичните бекпекъри като мен. Имаше и немска пекарна. Но като цяло си беше място предимно за релакс. Нямаше кой знае какви активности. С момичето от колата и още един руснак, с който се запознахме, наехме мотори и обиколихме една част от острова. Минералните бани с гореща вода бяха едно от малкото неща, които бяха интересни. Островът е планински, и поради специфичната си география се отличава с по-хладен климат, та горещите басейни дойдоха екстра.
Останах на Samosir 4 нощувки - по-дълго, отколкото е необходимо, но исках да релаксирам след препускането преди това. А и беше дошъл този момент, който идва във всяко пътуване без план - решението на къде да се продължи. Бях преживал доста на Суматра, но като се погледне картата се виждаше, че реално съм пропътувал само около 1/3 от острова. Останалата част обаче бе още по-труднодостъпна, а и вече имах желание да се преместя на място с повече цивилизация. Върнах се в столицата на Северна Суматра - Медан, откъдето излетях за една нощувка в Сингапур, за да направя visa run.
Прекарах общо 18 дена на Суматра и това остана като едно от топ местата, на които съм бил изобщо в живота ми. Невероятна природа, нереално ниски цени, приключения на всеки ъгъл, но и релакс на макс сред изключителните гледки, супер дружелюбни местни, и само качествени пътешественици, които точно като мен са решили да избягат от масовия туризъм.
Act 2: Java
О-в Джава, който на български официално се произнася Ява, но аз наричам по начина, по който го наричат както индонезийците, така и англоговорящите, е най-многолюдният остров на света със своите над 150 млн. души население. Тук се намират 4-те най-големи града на Индонезия и по-голямата част от индустрията ѝ. Единственият остров е, на който има възможност за придвижване с влак, което задължително щях да опитам като любител на местния транспорт. За столицата Джакарта, със своите 30 млн. души, бях чел, че е най-ужастният град на света заради липсата на градски транспорт, градска среда, каквито и да е забележителности за туристи, заради милионите мотори и коли, задръствания, хаос, както и заради непоносимо мръсния въздух. Това бях чел, а дали бе вярно - щяха да минат още 6 години, преди да реша да го посетя и да преценя за себе си. На онзи етап реших да го прескоча изцяло, и от Сингапур директно кацнах на Yogyakarta (Джогджакарта, още нар. Джогджа (изписване на инд/англ. Yogya или Jogja)).
Джогджакарта е културната столица на о-в Java. Със своята революционна история и музеи, Батик изкуства, храмове, особено най-големия будистки в света - Борободур, пешеходна централна алея, и студентска парти атмосфера, привлича най-много туристи от целия регион.
Джогджа е и образователната столица на Индонезия - със своите над 10 университета е притегателен център за студенти от цялата страна. За първи път срещнах индонезийци от други краища на страната. Това е впечатляващо за Индонезия - държава, която е супер бедна и огромна част от населението не са пътували извън собствения си остров. Една от вечерите прекарах в огромен парк на центъра, където туристи и местни младежи се събират, играят разни игри и се забавляват.
Симпатични кафенета пък се сливаха с типичната индонезийска атмосфера, което направи изживяването ми доста по-различно от дотук преживяното. За мен, след Суматра, град с подобни кафенета ми идваше доста цивилизовано.
В хостела пък срещнах момиче от Холандия, с което се бях запознал на о-в Pulau Weh. Ето че 3 седмици по-късно и на място над 2,000 км разстояние, се засякохме случайно. Това е нещо, което явно се случва често сред бекпекърите - доста от нас пътуваме по подобен маршрут и се засичаме по дестинациите. С нея обиколих по местните музеи, галерии, пазари, места за улична храна.
Както винаги, най-интересно на мен ми беше да хвана мотор и да обиколя. И наистина, самият град не ме впечатли толкова колкото местата извън него. А отправната точка бе най-големият будистки храм в света - Борободур. Храмът е извън града и съответно потеглих предишния ден с идеята да пренощувам в хостел близо до него, а на следващия да го посетя по изгрев. До сега бях карал мотор в Азия само на малки райски острови, а сега излизах в час пик да прекося град с население няколко милиона. Усещах напрежение първите минути, но после се слях с местните мотористи и усетих как кефът взима връх над притеснението. В Индонезия хората се предвижват главно с мотори и само малка част с коли, така че движението е организирано в полза на мотористите.
Извън града природата беше впечатляваща - както навсякъде в Индонезия. Хората, работещи по полята - също. Както и мотористите, пренасящи какви ли не материали.
На сутринта Борободур беше величествен. Това го казва човек, който до този момент не се беше впечатлявал от религиозни постройки. Но снимката с камбаните е един от емблематичните кадри на Индонезия, един от тези, които сами по себе си могат да ти продадат идеята да посетиш Индонезия. Историята на Борободур, как е бил оставен в забвение и как за малко не е бил затрит, преди светът да открие това произведение на изкуството, също е супер интересна, но ще ви я оставя да я прочетете другаде.
Имаше и още интересни неща за гледане - храмът Bukit Rhema, известен като Chicken Church, и естествено храмът Prambanan - един от най-известните хинду храмове. Но за мен бе време да продължа нататък. Бе дошло времето да се отправя към друг малък, райски остров, за който бях чул бегло - Karimunjawa.
Karimunjawa се намира на 2 часа път с ферибот от остров Java, от пристанище на малък град на име Jepara. За да направя връзката чак от Джогджа трябваше да хвана 2 влака и место бусче. За единия влак взех билет за най-ниската класа, което беше голяма грешка. Бях единственият чужденец във вагона, но този път преживяването не бе приятно - хората бяха насядали и налягали навсякъде, а места не се спазваха. Почти никой не говореше английски, а единственият, който говореше малко, ми обясни, че не мога да седна на моето място, защото хората там са семейство и трябва да седят заедно. От този момент приех правило да се придвижвам само в първа или бизнес класа във влаковете в Индонезия. Местата се спазваха стриктно, комфортът си заслужаваше и спокойно можех да се наслаждавам на гледката от прозореца. А природата отново не разочарова. Така след нощувка в Semarang - огромен нетуристически град, в който няма какво да се прави, и една на Jepara - малък симпатичен пристанищен град с уникална улична храна от местния пазар, хванах ферибота за Karimunjawa.
Пристигнах на Karimunjawa, най-отдалеченият остров, на който някога съм бил. Почти в средата на Java Sea, всъщност Karimunjawa е архипелаг от 27 малки острова, от които само 5 са населени. На индонезийски Karimunjawa означава "не толкова очевидната Java". Казано по друг начин, архипелагът пренадлежи културно и географски към о-в Java, но е толкова различен, че по нищо не си личи. И наистина, преходът от място със 150,000,000 човека към такова с 10,800 се усети веднага. Усети се още във ферибота. Северното крайбрежие на Java ситуира 3 огромни индустриални града и цветът на вотата при тръгване бе мътно зелена. Някъде посредата на пътя се превърна в кристално синя, като от тези по картичките.
Времето тук сякаш беше спряло някъде в 20 век. Бензин се наливаше от бутилки от безалкохолно, продаващи се на пътя. Деца на привидно 12 години взимаха с мотора си по-малките си братя от училище и караха през острова. Друго семейство се придвижваше цялото на един мотор - бащата, майката, по средата голямото дете, а отпред на кормилото - бебето. Нямаше ги масовите туристи, преобладаваха местни заведения и няколко големи центъра за скуба дайвинг. Големият хит сред нас, бекпрекърите, беше местният пазар, на който ходехме всяка вечер. Храната бе предимно морска, уловена на същия ден, и една от най-вкусната, която съм ял в Индонезия. Преди това пък с моторче посещавах различни места, най-вече плажове. Хубавото на малките острови е, че винаги има един плаж, на който хората се събират за залез.
А под водата бе още по-впечатляващо. Естествено направих сноркелинг трип, но на много плажове бе възможно сам да влезеш във водата и да се наслаждаваш на коралите.
Пътуването ми през Java се насочваше в посока изток - към Бали. След няколко влака и нощувки по различни големи градове, стигнах до местността в близост до последното място, което си струва да се отбележи на Java - активният вулкан Bromo. Тръгнахме с шофьор (екскурзовод) посред нощ от Probolinggo, за да изкачим върха, от който да се насладим на изгрева и вулкана.
Определено е величествено място да се види на живо - както от далеч (като на горната снимка), така и от близо (като на долната). Доста от хората се бяха снабдили предварително с противогази, но ние не бяхме сред тях и използвахме подръчни средства, за да се предпазим от сярата. Буквално направихме една снимка на върха и тръгнахме надолу, тъй като положението си беше сериозно.
Още по на изток на Java има друг активен вулкан - Ijen, известен със "синия огън". Но в този момент като че ли се бях наситил на активни вулкани и като разбрах, че времето няма да е подходящо, за да се създаде споменатият ефект, реших да го пропусна. Манията ми да се предвижвам максимално с местен транспорт ме доведе до най-източната точка на остров Java - Banyuwangi, която е само на 5 км от Бали. С местен ферибот на цена около €0.30, за 30 минути акостирах на Острова на боговете, от който бях останал леко разочарован миналата година, и сега предстоеше да го преоценя.
На остров Java останах почти 3 седмици, като за това време се затвърди любовта ми към Индонезия - страна, където те чакат приключения на всеки ъгъл, особено ако се отдадеш да пътуваш с местен транспорт. Случи ми се да пътувам редом с кокошките, но и във влакове бизнес класа - където за първи път видях по-заможни индонезийци. Има я уникалната, завладяваща природа, но и многомилионните градове с изнемогваща инфраструктура, задръстванията и мръсния въздух. Има си своите туристически места, но и много места, които чужденците тепърва ще преоткриват. Java се оказа много различен от останалите, но общото в Индонезия винаги е това, че срещаш най-дружелюбните хора на света.
Act 3: Бали
Този път нямаше да посетя Бали както 99% от хората, и може би както 99,99% от чужденците - кацайки със самолет в най-централната и туристическа част. Вместо това с 30-минутен ферибот от Java акостирах на северозападната точка на Бали. За северен Бали бях чел, че е нетуристически, предимно пълен с риболовни селца. Картината, описвана в интернет, беше на пълен контраст спрямо южен Бали, където се случваше всичко. Нямах търпение да опозная тази страна на острова.
При слизането ми от ферибота се запознах с двойка от Италия, с която заедно решихме да се ориентираме в обстановката. Намерихме спирка на автобуси, които изглеждаха по-скоро като за местни. Преговорите за цената на билета бяха дълги и изнервящи. Като хора, идващи от по-нетуристическата част на Индонезия, цената на билет ни се струваше супер висока. Бяхме сигурни, че това е цена за чужденци. След дълги преговори все пак се качихме. Но останах с лошо първо (повторно) впечатление от Бали.
Северната част на Бали съвсем не се оказа такава, каквато я описват в статиите. Да, няма ги огромните спортни барове в западен стил от Кута, коуоркинг местата от Чангу, блъсканицата и големите хотели. Но далеч назад във времето са останали т.нар. рибарски селища. Тук много малко хора, оказа се, се издържат от ловене на риба. Туристите отдавна са налазили, а с тях са навлезли местата за настаняване, скуба дайв центровете, туровете, ресторантите и кафенетата в западен стил. Северен Бали представлява една пътна артерия покрай океана, която се простира от запад на изток, а планините разделят тази част от останалата, по-туристическа на острова. За това и транспортните връзки тук бяха силно ограничени. По тази артерия като че ли преминаваха бусчета като това, с което престигнахме ние, но бе загадка как те могат да се ползват от чужденци, особено на приемлива цена. Индонезийците на Бали са все така супер дружелюбни хора, но тук го имаше и усещането, че наред с дружелюбието на теб гледат като на банкомат.
С италиянците се настанихме в малка скромна вила на Ловина - малко крайморско градче, на което направихме шноркелинг. След 5 седмици обикаляне по предимно непопулярни места, самостоятелната стая във вила с басейн, наличието на западна храна, говоренето на английски от местните, свободата на хинду религията (на бълг. индуизъм) и атрактивността на балийската архитектура бяха много добре дошли.
При напускането ми не успях да намеря Grab мотор и се наложи да се спазаря със собственика на вилата, който ми предлагаше негов човек да ме закара до следващата ми дестинация. Първоначално обявената сума отново беше абсурдно висока, чак след няколко мои отказа успях да я смъкна до приемлива. Неговият човек се оказа супер свестен. Спряхме по път за почивка и обяд в местен warung, поговорихме си, а той ми каза как обикновено кара други туристи по този маршрут за 4 пъти по-висока цена. Беше впечатлен как аз съм се спазарил с шефа му. Сам направих извода, че независимо каква е цената за транспорт, шефът му прибира сумата и му дава малка част от парите. Поех му обяда, въпреки, че по-това време пътувах като евтин бекпекър. За него това означаваше много, а за мен - лесен начин да се почувствам добър човек.
Пристигнах на Tulamben, където, като цена/качество, отседнах в най-доброто място, където някога съм нощувал като турист.
За €6 на нощувка имах за себе си океана, басейна, шезлонзите, градината. Е, бях в стая с 6 легла. Но тази хостелна част беше изключително добре направена с комфортни легла и много място в стаята. А собственикът, естествено, не беше местен. Беше западняк. Беше изградил този скуба дайвинг резорт, в който предлагаше както скъпи индивидуални стаи за традиционни туристи, така и евтини легла в споделено пространство за бекпекъри. Поговорихме си, поздравих го за чудесната бизнес идея и за това, че е изградил хостелна част в този комплекс. Той ми отвърна, че иска първо да даде стойност, хората да останат доволни, и после да им вземе парите. И наистина, след като вече бях попаднал на такова място, не се замислих да търся друг скуба дайвинг център - реших да се гмуркам с инструкторите от този резорт.
А Туламбен е известен с това, че може да се практикува wreck diving, или гмуркане с останки от кораби. Тук през 1942 г. Япония торпелира корабът USAT Liberty, товарен кораб на американската армия, днес превърнал се в основна атракция за гмуркачите. Направихме 3 гмуркания с моя инструктор, а корабът се бе превърнал в дом на какви ли не цветни корали, което го правеше още по-интересен. Освен с него, плувах още с подводни храмове и костенурки. Изобщо, оценка на този дайв спот 10/10.
Нямаше как да не си хвана лодка и да отскоча до Gili Trawangan, емблематичното място, от където започна моята backpacking история. Отправих се директно към Broken Compass без резервация, а на рецепцията един от местните ме позна от миналата година, без да казвам нищо. Ето за това обичам индонезийците толкова много. Аз пък си направих извод колко може да се промени за година един човек. Когато готвех плана за миналата година им писах мейл 4 месеца предварително, за да резервирам. Този път просто се появих на рецепцията и ги попитах дали имат свободно легло за мен тази вечер. Бях превъртял бекпекинга.
На Бали ми предстоеше полет към Филипините. Последните си няколко дни прекарах в културната столица на острова - Ubud. Град далеч от океана и плажовете, но с изключителен вайб заради хинду културата, която тук се усеща повече от всяко друго място. Усещаше се в китната архитектура, малките улички и изкуствата, храмовете и параклисчетата във всеки дом. Невероятна природа пък обграждаше градчето, а обиколка с мотор ме доведе до Kanto lampo Waterfall, което напълно заслужено е едно от топ местата на Бали.
Последната си нощувка в Индонезия прекарах на Кута, парти дестинацията на Бали, близо до летището. Място с огромни спортни барове в американски стил, лъскави ресторанти и търговски центрове. Не беше място, което можеше с нещо да ме впечатли. Но беше добре да се види за един път. За да се осмисли контрастът на Индонезия.
От дивите места на Суматра, където бях първият бял човек, който някои хора са виждали в живота си. Където аз бях атракцията. Където децата ходеха след мен, за да си направим селфи, въпреки, че не знаеха нито дума на английски. Постепенно, пътувайки бавно и осъзнато, стъпих на Меката на модерния туризъм, наречена Бали. В земята на контрастите, всеки можеше да намери нещо за себе си. Или себе си.
